Мъглиж (около 1830) предание

Що блещука там в поляна,

що гръми, звънти тъй страшно?

Вижд коне в уста им пяна,

ратници лице им прашно.

Вижд чалми и саби криви,

ризници и боздугани,

в вятъра се развяват гриви.

Чуй! Мъже въздишат в рани!

Два народа и две вери

за живот ся тука борят.

Страшно ей земя трепери,

крясъци въздуха порят.

С сила турците падат

българите малобройни.

Ей чалмите вече нападат,

веч потичат кръви ройни.

„Мохамеде, помогни ни!“

Викат турци разярени.

„Боже, боже, запази ни!“

Българи веч заморени.

Веч крещи Осман и победа

българи отстъпват вече.

Брегове ечат – „Победа“,

кръв изново пак затече.

С крясък турци ся завалят,

наште вече заморени.

Веч османци забикалят,

но очува бог христени.

Слънцето лице си скрива,

ей мъгла ся спуща мрачна.

Бойното поле закрива

тъмнина ужасно – страшно.

Страх обзема вси османци,

в тъмнината ся изсекват

един други вси поганци.

Българите веч избягат.

В тясно място на Балкана

нашите ся скриват.

Тук си те направят стана,

тук ся всичките събират.

Тук в балканската поднога,

тук ся българите стичват.

Всички да възпеят бога

на земята коленичват.

Манастир на също място

те за спомен основават.

Тоз ден да си припомнят често

Имя те „Мъглиж“ му дават.

Стихотворение за сражението на Туловско поле, 1 февруари 1880 г., автор проф. Иван Д. Шишманов, гр. Виена

Споделете:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *