Да си поговорим за Мъглиж

Ангел Русков

Мъглиж вече ми беше легнал на сърцето. В казармата едно тамошно момче две години ми надува главата с него. То боледуваше за родното си градче. Поболя и мене…

Сега съм в Мъглиж. Балканът надвесен над него, а-а да го затисне! Реката подскача по камъните, бърза за някъде. Освен енергията на катърите и своите мускули мъглижани са впрягали в работа и нея. Преди години е въртяла сто и двадесет токмана тепавици, трийсетина бари, петнайсетина воденици и караджейки на прост камък имало, а и на осен камък, за бяло брашно. От всичко това сега са останали няколко бари и манастирската воденица, но тя е преустроена на ток.

През лятото всяка събота и неделя от околните села и градовете идват хора с леки коли, натоварени с черги, китеници, халища, за да ги изперат в барите. Разстилат ги наоколо по поляните да съхнат и си уреждат бивак. А тия, които наистина искат да се нагледат на природни хубости, отиват до „Скока” – малък водопад, където човек може да се изкъпе и да си попече кокалите по камънаците. Когато си говорихме с кмета, той ми спомена за бунгалата, които ще се строят там, за залесяването с орехи – Мъглиж е „царството на ореха”, и е време да си върне старата слава. Балканджията трудно можеш го накара да седне да почива, но така, под ореха, докато чака чергите да изсъхнат…

Пътечката ту слиза в рекичката – буквално влиза в нея, ту минава направо през дворчетата. А дворчетата мънички, но затова пък няма квадратен сантиметър необработено място. Още в началото на града реката се отбива в няколко ръкава и по система от вади влиза във всеки двор. Цветята, като почнат от портичката, вървят покрай пътечката, качват се по стъпалата, обточват первазите на прозорците и накрая влизат чак в къщата.

А който обича цветята, обича и чистотата – дворчетата са спретнати, чисти.

Булките всяка заран още по тъмно ги премитат, излизат и на пътя с метлата, та премитат и него. Така е било, когато не е имало и помен от тротоар и асфалт, така е и сега, когато покрай всички сгради са наредени тротоари и улиците асфалтирани. В стаята на кмета виси огромна грамота, от която се разбира, че през 1981 г. тук са на второ място по благоустрояване и хигиенизиране на селищните системи след Правец. Това е вече един сигурен белег, че Мъглиж е град. На книга впрочем той е град от 1969 г., а иначе за град се има, откакто се помни. Хората от околните села казват, че мъглижани се гражданеят и че това е напразен труд, но няма къща в Мъглиж, която да не е построена „по така”, в отличие от съседната.

Това, разбира се, е само едната страна на въпроса. Защото в каквато и къща да живееш, щом по цял ден махаш с мотиката, на гражданин няма скоро да заприличаш. Но Мъглиж е построен на такова място, че трудно всички биха могли да размахат мотики едновременно – просто няма земя.

До петдесетте години тук са си вадили хляба главно с бъчварство, зидарство, тепавичарство, бояджийство, кожарство и кожухарство… Без някога в Мъглиж да е имало даскалоливница, до-ден днешен от него са излезли над 350 учители! Не вярвам някъде другаде в страната да има толкова учители на глава от населението.

Изборът на днешния мъглижанин е много по-голям. То, ако иска, може да работи в аграрно-промишления комплекс, в ТПК, в промкомбината или пък в заводите на Казанлък. От петнайсетте хиляди души, които пътуват всекидневно до Казанлък, повече от триста са от Мъглиж. Това малко подронва самочувствието му на град. Защото какъв ще е тоя град, на който жителите му всеки ден го напускат, влагат труда си другаде, а вечер се прибират само да преспят?! (Защо на мъглижани вратовете са им черни? – ме попита един зевзек. И после сам отговори: – Защото сутрин слънцето им пече вратовете, като отиват в Казанлък, а вечер пък като се връщат.”) Но на мене ми се струва, че Мъглиж трябва да е благодарен на тия триста души или поне на техните предшественици. Именно те, като са ходили по гурбет, са пренесли градския дух „купили” са градските навици: да обядват на покривка, вечер да излизат на разходка, да не пропускат филм и театрално представление и т.н., и то във времена, когато за мнозина това е „загубено време”. Разбира се, не всичко е вървяло по мед и масло. Младите мъглижани и днес не могат да простят на своите прадеди, които не позволили на железницата да мине през мерата им, както е било по първоначалния инженерен проект, а са я отпратили към Тулово, където не са имали такова „влияние” по върховете, че да я отклонят и оттам…

След като завърши преустройството на икономиката на Казанлък, много от мъглижаните, заети сега там, ще се освободят и мъглижката селищна система би трябвало да им осигури работа. Някои смятат, че това ще стане, като се открият цехове по селата. Може тогава младите хора да се върнат по родните си места, но така те пак ще са дали гръб на земята, на селскостопанския труд, а точно там има най-голяма нужда от тях. Трябва да се направи така, че именно селското стопанство да ги привлича. Пътят е налучкан – три четвърти от земята тук се обработва механизирано; когато механизацията се покачи на четиритях четвърти, когато стане високоефективна, осигуряваща комфорт при управлението, селскостопанският труд ще се приближи до този в промишлеността.

Надолу по реката, където в равното тя се влива в Тунджа, е най-хубавата им земя. Но колко е, а и я делят с Тулово. Там не може да се види нито една постройка – оттам идва хлябът,не можеш да го затрупаш с камъни и тухли. На всичко отгоре тази земя не е като в Тракия. Долу,  ако завали дъжд, който да осигури влага за целия месец, хората хвърлят шапките си, а тук двойно повече да вали, влагата ще се задържи най-много седмици. После трябва да се чака нов дъжд. А той не идва толкова често. Затова мъглижани са се изпекли в „маменето” на водата. По вавилонски ли, по китайски ли начини, но по различни канали и вади я докарват до всяко бучнато коренче!

И реколтата е почти същата като тази долу в Тракия или горе в Мизия. Само, че много повече труд се влага, по-скъпо излиза и не всичко е толкова на сметка. Има обаче такива земеделски култури, които могат да виреят само тук, по ”заешките сенки”, култури, които обичат припеците, песъчливата, рехава почва – такава, каквато е дадена на Мъглиж. Това са розата, лавандулата, ментата.

Когато са отглеждали тях, тази земя е давала чисто злато. Златото не било за производителите, а за търговците, но такива са били времената.

На мъглижани – нали окото им е все в градското, – като видели черно на бяло, че са град, първата им работа била да забранят минаването на кози по градските улици. Причината – зацапвали улиците. Ни зацапано, ни миризма на пърчовина, но затова пък „опашката” пред магазина за мляко и месо се удължила! В магазина не са магьосници, рафтовете не се самозареждат. От селяни ли, от граждани ли, първо трябва да се произведе  и тогава да се продава. Нищо чудно, ако оста от хората, излезли от Мъглиж, да са излезли и заради това, че са им отнели, с които са свикнали, които са ползвали до вчера. И сигурно са си рекли: ако ще бъде град , то тогава голям да е, където ще има всичко! Това е още едно от нещата, които са подклаждали миграционния процес. След време животът се извъртял така, че козите пак се върнали. Върху новоизлетия асфалт и прясно наредените тротоари сега се въргалят барабонки, което обаче не прави града по-малко град, защото млякото и месото не намаляват жизнения стандарт, а напротив, повдигат го.

Има десетина села, които естествено гравитират към Мъглиж, винаги тук са идвали на пазар, оттук са взимали пример. Със създаването на селищните системи това положение се узаконило. Мъглиж станал център на система, в която влизат най-разнообразни села: от по-големите в равнината като Тулово (с гарата), Ягода, Шаново, Юлиево, Дъбово, Радунци до планинските махалички Борущица, Селце, Бънзарето. При новото положение използването на работната ръка би трябвало вероятно да се промени. В с. Ягода например има минерален извор с дебит 15 лира в секунда. Водата му в момента се използва за обикновена баня и плувен басейн вместо за едно добре уредено курортно селище. Инвеститорите обаче казват: много ниска категория сте, не можем да в отпуснем средства за строеж на по-голяма база, а специалистите по териториално устройство: нямаме необходимата база за даване на по-висока категория.. И от години така, ни напред ни назад!

Вървях из градчето. На всяка порта избеляваше жалейка. До нея – няколко некролога, увити в найлон, да не ги смиват дъждовете. А фамилиите на некролозите – все интересни, мъглижки: Глутников, Тянов, Мингов, Орешков, Тиков, Съртонев…Значи онзи, старият Мъглиж, си заминава, а новият още не се е улегнал. Внуците са с единия крак в Казанлък или в Ст. Загора. Но с какво, пак се питам, да го задържиш младия човек? С двата филма седмично (с отдавна износени и доста поокастрени копия), с дискотеката в мазето на автогарата (не се намерило място в новия културен дом), със стадиона който се строи вече десет години? В Мъглиж има Селскостопански техникум. Всяка година го завършват по шестнайсетина младежи от града. Местните ръководители подписват договори с тях, докато са в казармата им изпращат пари, ако се запишат да следват – изпращат им стипендии. Ето това е грижа: помогни на човека докато е на зор, пък той после също няма да те изостави. Иначе и той ще мине през стъргата на автогарата!

Както навсякъде по България, и тук всяка местност си има име, свързано по някакъв начин с историята. В Мъглиж ли си, не можеш да не минеш покрай дядо-Минчовия орех – мястото, откъдето са тръгнали въстаниците през септември 1923 г. Но това е по-нова история. Има и по-стара, като се почне от каменните сечива, намерени край с. Селце и се стигне до гробницата от III в. пр.н.е. Още се виждат останките на Горнеския град, крепостта, която е пазила прохода. Моглисион, на старобългарски Мъглиж, за пръв път се споменава в летописа на Мануил Фил, описал похода на византийския пълководец Михаил Главас Тарханиот срещу Ивайло. Около Мъглиж са се въртели много хайдушки дружини. Разказват се истории за Вълчан войвода, за Велко войвода…Мъглижкият манастир е опожаряван 7-8 пъти. Но днес пак си е на мястото. Мъглиж помни светкавичните действия на предния отряд на ген. Гурко от лятото на 1877 г. Опожаряването му през Освободителната война го разорява. Значителна част от хората се изселили. Иван Хаджийски отбелязва, че в Мъглиж не заварил никакви следи от селска задруга. Още през 1893 г. тук се създава първата социалистическа дружинка…

Всичко това е Мъглиж. Град, напъхал се в една цепнатина на Балкана, опожаряван, разрушаван и изграждан отново. Прозрял съдбата си на малък град да прелива прясна кръв на по-големи, но неможещ да се примири с нея. И добре, че е такъв! Иначе ние, които все се скитаме нагоре-надолу, как ще можем да го обикаляме като омагьосяни, да чакаме да се мръкне и после да седнем с приятел от казармата – да пием бира и да си говорим..за Мъглиж.

Споделете:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *